Болката идва по-късно

Един мъж, напуснал окончателно семейството си, започва да пише писмо до своя първи и единствен син, след като жената, с която живее в момента, губи преждевременно детето им. Провокативен в посланията си, чувствен в езика си, богат на теми и идеи, разказът на бащата ще прерасне в разголваща изповед: за историята на предците му, за няколкото му семейства и отношенията с брат му, както и за вездесъщата, но недопустима жена в живота му.

Ще се превърне ли това писмо в последен шанс той да почувства онова, което винаги се е смятал неспособен да изпитва: загубата, липсата, болката?

Болката, която винаги идва по-късно…

„Болката идва по-късно“ е мащабна семейна, любовна и философска сага. Автофикционалният роман „пренаписва“ свободно, с напълно съвременен сюжет (от 20. век до наши дни) три базови разказа – за Авраам и Исаак, за близнаците Исав и Иаков и за сестрите Лия и Рахил. Сред многото теми в него са: истинското лице на родителството и сексуалността; латентният инцест в кръвната близост; смисълът на дома и принадлежността; страхът и отношенията с Бога; загубата и механизмите за съхранение; израстването и съперничеството; историческият и семеен багаж, който всички носим. Но най-вече любовта, понякога възможна единствено другаде.

Прекосяващ континенти и поколения и пълен с културно-исторически препратки, романът е определян от рецензента му Младен Влашки като изключително новаторски в представянето на един иначе традиционен за литературата етнос по съвременен и лишен от стереотипи и идеализация начин.

„Много силно и увлекателно разказване, което изисква да се съучаства. Впечатляваща е лекотата, с която се преливат и взаимно се осветляват библейски, битийни и битови гледни точки. Колко непринудено зад баналното и познатото се откриват неподозирани пластове и мотиви! Колко усилия е коствало създаването на такива линии, по които да се движи разказът! Една запалваща с пластичността си цялост“.
Борис Минков

„Зашеметяващо писане! Разбиваща, силна, дълбока и богата книга, от която не можеш да се откъснеш“.
Еми Барух