За Русо и градските идиоти. Убийството на Моцарт

Веднъж, когато гребях с лодка в морето, видях самотна пеперуда да се носи над вълните. Сигурно вятърът я бе откъснал от любимите й цветя и отнесъл далеч навътре. Сега със сетни сили тя летеше съвсем ниско над водата. Всеки миг се опитваше да кацне, като навярно разчиташе, че ще срещне някаква опора за телцето си, но усещаше морето под себе си, издигаше се и пак се спускаше... На нейно място никоя пеперуда нямаше да смогне да стигне до брега, но тази продължаваше да лети, защото възприемаше всяка идваща вълна като място за избавление. Всеки следващ миг и се е струвал спасителен и тя щеше да го очаква, докато загуби сили да движи крилцата си, докато падне във водите и се превърне в малко бяло петънце.

Винаги, когато си мисля за надеждата, си спомням тази пеперуда над вълните, защото тогава тя кацна на края на моята лодка, достигна заедно с мен брега, литна и се загуби всред цветята.

Кой ще докаже, че ако можеше да преценява всичко, пеперудата трябва да отпусне крилата си?