Сам дойдох

С Иван Узунов (Бучето) [Писмата са адресирани до него] ме запозна брат ми Владо. Всъщност аз седнах на тяхната трапеза. Ходили сме заедно и в „Сивия кон“, и в „Петричката механа“ на „Жданов“, и на морето, в Мичурин (в Мичурин!). Владимир съдбата рано ни го отне, но той е с нас навсякъде.

На нашата софра често са сядали „титани на мисълта и словото“ (виж Илф и Петров), като – внимание, слагам титли! – професор Калфов (това е псевдоним за объркване на биографите); д-р Христо Тодоров, на заточение в Канада; д-р Любомир Канов, който беше на заточение в Америка; старши научен сътрудник, кандидат на техническите науки, инженер (в случай че не знаете) Джони Пенков; а също и Зигмунд Фройд.

На Джони му хрумна, че от тези мои отворени писма-разкази-есета-фейлетони-„философски“ пародии може да се получи книга, а Марияна от издателство „Кибеа“ взе че се съгласи. И музикантката Лора Табакова намери време, главно нощем, да напише всичко на компютър и да прави справки и поправки. (Аз пиша на ръка – пред екран оглупявам.)

Тънки и остроумни, дълбоки и с корени в един сериозен културен фундамент, често много смешни и неизменно пропити от меланхолия (противно на клишето невинаги „светла“), образците на епистоларното изкуФство (прояснено в другата книга) са адресирани до верни другари и съратници на автора, с които са водени дълги и напоителни разговори. Естествено, пропити от упойния дъх на шкембе с много чесън, консумирано в някое знаково кръчмѐ от ония далечни вече години, а понастоящем по неволя заменяни с полска консерва. Да се чуди човек на брилянтния български, оцелял и шлифован насред многолетното „заточение“ в суровата англосаксонска, за капак и „скотска“ (Скотия е Шотландия) реалност на една „куча държава“, което всъщност било „комплимент“.

Писмата уж са за тесен кръг хора (затова пък какви хора само!), но кой знае – може и на вас да ви се поиска да седнете на нашата маса, да си пийнете от ракията и да си гребнете от кьопоолуто.

И да се посмеем заедно!