Неправилни легенди за любовни перушинки

Разбира се, много добре съзнавам, че опитът да се разработи такъв странен за много читатели жанр като „пиеси за четене“ вероятно ще предизвика учудване. Смята се, че жанрът е изчерпал себе си още в началото на миналия век; да не говорим пък за днешно време, когато под влияние както на телевизията, така и най-вече на интернет подрастващите поколения просто отвикват от четенето на художествена литература – както е речено, „мишката изяде книжката“.

И все пак един даже само един кратък размисъл без особено задълбочаване може да ни наведе на идеята, че именно пиесата „за четене“ предоставя на авторите-драматурзи неподозирани възможности. Преди всичко, ако един драматург има желание да се освободи от ограниченията, които му налага конвенционалният театър (а несъмнено повечето автори се бунтуват, мълчаливо или открито, против тези досадни рамки), то именно този жанр ще го посрещне с разтворени обятия. Тоест, жанрът „пиеси за четене“ дарява авторите с това, което във всички времена и епохи е било най-ценното за всеки творец – свободата. В този жанр авторът вече няма нужда да се съобразява със (по-точно казано, да се подчинява на!) способностите или неспособностите на режисьори и актьори, с изискванията на директори и други театрални чиновници, с финансовите недоимъци на театрални трупи и нуждата от т. нар. „спонсори“ и пр., пр.

Авторът става свободен!

Да не говорим за атмосферата във всеки театрален колектив, често дефиниран, справедливо или не, с термина „змийско гнездо“; или пък с налагането на господстващите в момента идеологически изисквания.

От всичко това жанрът „пиеси за четене“ ни освобождава. Авторът запазва своята творческа индивидуалност и разкъсва веригите, с които конвенционалният, стандартният театър го оковава. И може би най-важното – крайният резултат е плод на лично неговите усилия, без да ангажира конкретен театрален колектив. А какъв е този краен резултат, ще преценят читателите!

Накрая искам да благодаря на моите португалски приятели, които ми подсказаха идеята за използвания в случая псевдоним. А псевдонимът играе ролята на маската в една пиеса за четене – която, макар и само за четене, е все пак пиеса!

Лубо Миро (Любомир Чолаков)