Житие и страдания грешнаго Недялко

Вече минах 80...
Не съм допускал никога, че е възможно. Право да си кажа, малко се срамувам, защото винаги съм смятал, че поетите трябва да си отиват млади и такива да бъдат запомнени. Ама на! Съдба!
Оказа се, че не е чак толкова лошо да навлезеш и в последната възраст – третата или четвъртата... Тогава те обхваща паниката от малкото време, което ти остава, и бързаш да наваксаш всичко пропуснато. Кога съм писал толкова много стихотворения... За последните три години – около 250. А през тези три години претърпях четири операции и оживях. И съм ужасно амбициран до дупка да правя това, на което все още съм способен – да пиша стихове, песни и пиеси, да рецитирам и да режисирам.
Но, уви! Не мога да играя тенис.

Започвам тази книга с желанието да събера в нея всичко най-лично, най-интимно, най-скъпо за мен, за което вече съм писал в своите четири тома мемоари. Да разкажа живота си, по-скоро да го споделя с тези, които биха се интересували какво се е случвало с един толкова дълго живял поет. Нека ме извинят тези, които вече са прочели моите дебели четири тома: „Здравей, Аз“, „От себе си не си отивай“, „Сбогуване с Бургас“, „И да започнем отначало“, както и документалните ми книги „Истината за моя баща“ и „Историята на една любов“. Вземам от всички тях онези късчета от живота си, за които чувствам, че би трябвало отново да разкажа. А най-важното – да си представя, че Тамара, Самуил и Кина – моите три внучета, ще ги прочетат и след време ще ги покажат на своите деца и внуци. Защото дядо им е живял в три епохи от живота на България: на капитализма и фашизма, на социализма и тоталитаризма и на демокрацията и плутокрацията.

Кръстил съм тази особена книга „Житие и страдание грешнаго Недялко“, защото винаги съм обичал и често съм препрочитал Софроний. С неговата бездънна откровеност и скрита самоирония.

И така...